Наложените фитнес стандарти за здраво и атлетично тяло имат положителен ефект върху цялото общество, но в някои случаи занимаващите се с физически упражнения „минават границата“ и стремежът им към физическо здраве има обратен ефект върху психиката.
Бигорексията е гранично психопатологоично състояние, при което е налице нереална самооценка на физическите дадености. Обозначавано и като мускулна дисморфия, това заболяване става все по-често срещано. Най-характерната му черта е натрапчива мисъл за слаботелесност – коренно противоположащо на анорексията. Макар в частност от случаите, „заболелите“ да са с далеч от нормалното физическо развитие, те губят обективната си преценка за това. Състоянието е много по-често срещано при мъжката част от населението, като първите му симптоми се проявяват в късният стадий на пубертета.
Дали физическото ви развитите не ви удовлетворява означава, че сте „болни“?
Правилният отговор винаги ще бъде – НЕ! На първо място, ние трябва да дефинираме психическото състояние, при което даден човек се смята за болен. Според Световната Здравна Организация (СЗО) определението за психично здраве е: „Състояние, при което зряла личност може да изгражда хармонични отношения с останалите и да участва творчески в биологичните и социални условия на заобикалящата го среда“. Това твърдение дава яснота, че психично заболяване може да се констатира, при условие, че това пречи на вграждането на индивида в обществото – пречи на социалната му адаптация. Нека се замислим, колко от трениращите не са цялостно изградени, добре адаптирани и приети в обществото? Дори напротив, в по-голямата си част, това са успели в професионален и личен план мъже и жени, за които спортните занимания са начин да изграждане на житейски модел на поведение, характеризиран със самодисциплина, последователност и постоянство. При анкетирани спортуващи става ясно, че те дават голяма част на кариерните и личните си успехи именно на спортните си занимания. Има ли строги критерии, които да определят болестното състояние?
И да, и не. Първо, нищо на този сват не е абсолютно. Според някои научни публикации, има ясни критерии, дали страдате от мускулна дисморфия. Има изготвени анкетни карти, които с помощта на няколко въпрос, свързани с ежедневието и начина на живот на спортуващия, дават оценка за психическото му състояние, но и те не са съвсем точни. По тези критерии (като например Колко често си взимате мерки? Колко често се оглеждате в огледалото? Носите ли дрехи, които ви правят мускулести? Употребявате ли стероиди?) всеки може да бъде приет за психично болен. Не взима под внимание, дали това поведение пречи на индивида на социалното му приобщаване. Казано по друг начин, точни критерии за диагностициране на това състояние няма и всеки може да бъде „оценен“ по различен начин.
Може ли Бигорексията да бъде наричана физиката на всички професионални културисти?
Предвид, че всеки един от тях има високо социално положение, добре развита кариера и са широко внедрени в обществото, те не отговарят на нито един от критериите на СЗО. Нещо повече, психическото им здраве трябва да е в пъти по-силно от физическото – те тренират, за да са по-добри от конкурентите си. Истинската бигорексия е по-често срещана при аматьорите. Това са социално неадаптивни откъси от обществото, без ясна преценка и план за професионално и житейско развитие. Ежедневието им бива доминирано от липса на координирани действия и кардинални решения. Те се придържат към начин на живот, затварящ ги в тях самите и отделящ ги от останалите. Психиатрията нарича това състояние „обсесивн0-компулсивни разстройства“. В най-общия смисъл, натрапчивите мисли за слаботелесност са осъзнати от „пациентите“, но те не могат да се преборят с тях. Последното води до тревожност, карайки ги да следват строго определен стереотип в ежедневието. И най-малкото отклонение от това ежедневие повишава тревожността им. Често състоянието се преплита с депресивни епизоди. Тези епизоди трябва да се разграничават с тези на претренниране. В по-тежките случаи на бигорексия се изисква лечение, което има за цел да понижи тревожността и депресията. Използват се антидепресанти и леки невролептици с меко действие. В по-леките случаи е достатъчна поведенческа терапия.
Употребата на бигорексия като понятие може неволно да класифицира неправилно голям брой активно спортуващи. Индивидуалната диагноза на всеки изисква комплексно изследване на състоянието на пациента, от екип компетентни за целта медицински лица.
